162-ро ОУ

Много ми е мъчно за моята Сали...

Имам си котка- казва се Сали. Много е сладка, с големи зелени и умни очи.

Взехме я с мама от приют за бездомни животни. Тате не обича животни. Той беше в Германия и мама взе решение без него, защото аз много я молих. Когато се върна в България, тате се ядоса и настояваше да върнем котката в приюта,но аз много плаках и го молих да ми остави Сали. Най-после той се съгласи. От ден на ден тате все повече свикваше с нея, даже я обикна. Хранеше я, когато ме нямаше и прескачаше до супера да й купува котешка храна. А Сали беше не само красива, но и много умна.Когато тръгвах на училище, се качваше на парапета на балкона и плачеше като малко бебе. Как разбираше, че се прибирам от училище, не знам, но винаги ме чакаше на вратата.Радваше ми се, мушкаше се между краката ми и мъркаше ли, мъркаше. Ако й се скарам за нещо, се мушкаше под масата и жално, жално мяукаше. На мен ми ставаше мъчно, гушках я и си лягахме заедно.

Сега Сали е на село, защото започна да прави много бели. Много ми е мъчно за нея, но поне тича на свобода, а не е в приюта.

                                                                                                  /Нехрин-6в клас-2014г//



Не мога да си представя живота без моите любимци...

Моето малко хамстерче е сиво-бяло пухче.Главичката и коремчето му са бели, а муцунката му е сива . Зъбките му са остри като бръснач и само някой да му подаде пръста си , олеле... Опашката му е късичка , а езичето му е розово. Прави много бели. Ако го пусна от клетката, бързо се шмугва някъде и започва едно търсене... Ако му сложа семки в купичката, се появява веднага, приближава се до чинийката , захапва я и я захлупва. Слагам семките в ръката си, то започва лакомо да се тъпка, но не гълта, а издува бузки. Прибирам го в клетката, то изплюва семената и там започва да ги лапа.

Къпе се като коте- лиже си ръчичката или краченцето и търка там, където не може да достигне. Много е чистичко. Ако съм облечена с дреха с широки ръкави, то се мушка в ръкава и започва да ме гъделичка, като пълзи нагоре- надолу.Ако е на пода, си слагам шепата и то се настанява в нея като в люлка.

Много е сладичко и много си го обичам.

Между другото, обичам всякакви животни. В двора имаме цяла менажерия: шест котки, три кучета, десет кокошки. У дома е голяма веселба с тях и не мога да си представя живота без тях.

Чудя се какви са тези хора, които нараняват беззащитните животни.Ако не искат да се грижат за животинче, никой не ги задължава! Но защо трябва да бъдат жестоки към тях ...

                                                                                                            /Ангелина- 6 в клас-2014г//

Тоз,който падне в бой за свобода,той не умира

Йорданка Димитрова-8А клас- есето е отличено със специална награда на районен конкурс-2011 година

Миналото оставя светла следа в душите ни. Неслучайно старите хора казват: "Човек без минало е като дърво без корен." Затова в основата на целия ни живот, включващ радост и щастие, беди и тревоги, стои миналото. Без него нямаше да съществуваме. И без свободата си!

А свободата е един от най-големите подаръци, които получаваме още с раждането си, но тя може да ни бъде отнета много лесно, ако ние не я оценим и се оставим да бъдем поставени в робство. Всеки сам е господар на своята съдба, всеки решава как да постъпва с живота си. Всеки един от нас иска да е свободен. Според мен, истинската същност на свободата е да постъпиш по най-правилния начин, независимо от обстоятелствата. Да си готов да жертваш и да не се поддаваш на страха. Свободата никога не може да ти бъде отнета насила, ако ти си достатъчно убеден, че това, което си направил, е правилно и че това е по твое собствено желание. Всеки човек има право на своя личен избор, защото светът се движи от свободните хора, от тези със собствено мислене, тези, които внасят промените и които живеят пълноценно. Животът и свободата са лични притежания и никой няма правото да ги отнема.

Българският народ е преминал през много трудности, водили сме много големи и малки войни. Никога не сме губили знаме в битка.И все за свободата!

Нашият народ не е търпял нито византийското, нито турското робство. Бунтове, хайдушки чети и въстания са нашата история.»Свобода или смърт» е бил девизът на българските революционери. Това е девизът на онези смели българи,които са знаели , че обричат себе си на смърт.

А гениалният Ботев прослави борците за свобода, като ги обезсмърти в стиховете» Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира». И жертва себе си, като сля в едно стиховете си , идеалите си , живота си.

Нека помним историята си!Нека ценим историята си!
Нека уважаваме и почитаме героите, дали живота си, за да можем ние днес да живеем в България и да се наричаме българи!
Светла им памет!

Мисли за училището

Споделено от Йорданка-8 а клас-клуб „ Петя Дубарова-приятели на изкуството”- 2010 година

Днес човекът губи същност и се превръща в машина,в робот.А в своето развитие като личност той преминава през няколко основни фази, една от които е най-важната, най –незабравима-

та- училището...

    Всеки възрастен човек споделя мнението си,че именно ученическите години са най-хубавите и не могат да се забравят, независмо дали си ги изживял с желание, т.е. дали си бил примерен, или непослушен ученик. И сега, когато стъпвам на прага на завършването, все повече се убеждавам, че това е вярно.

Има още половин / май е повече, но на мен ми се струва толкова/ година до завършването ми на осми клас, а аз вече усещам онази болка,която човек усеща когато се разделя с нещо скъпо .

Гордея се с моето училище и мисля, че винаги ще се гордея ! А първия учебен ден! Спомням си как   влязох в училищния двор, стиснала в ръцете си букет цветя за моята непозната учител-ка ,малко изплашена , но и нетърпелива да видя какво е това да си ученик.

Тази година и моята малка сестричка е вече първокласничка, но за нея беше като чи ли по-лесно. Премина през предучилищна подготовка, пък ме има и мен-каката.

   Искам да я науча да уважава училището и учителите,защото училището не е просто класната стая с черната дъска и белият тебешир, не е просто любов и забавление,а мястото, където се кове дъдещето на всяко дете.

Но какво е всъщност училището за мен!?

    То е онези лица и думи, които няма да забравя ...Няма да забравя и смеха, игрите и лудориите...

И като че ли повече започнах да ценя моето училище след сравнението с едно друго училище- в Испания.

Класната много пъти ни е казвала, че човек започва да оценява нещо, когато го загуби. А аз мислех, че безвъзвратно съм загубила връзката с моето си училище.

Но щастието ми се усмихна -върнах се отново. И като че ли се промених- станах по-сериозна и отговорна към училището и учителите.

След месеци,които минават така неусетно, ще кажа сбогом на162 ОУ „Отец Паисий” и ще продължа напред.

Само като си помисля, очите ми се пълнят със сълзи и ме побиват тръпки, та чак потрепвам. Някога,когато имам деца и стане време за училище, със сигурност ще ги запиша в моето училище.

Толкова много ще ми липсват приятелите, учителите...

Иска ми се нашето училище да стане гимназия, да прдължа да уча тук,защото е невероятно хубаво,впечатленията ми от първи до осми клас са неописуеми,просто си обичам училището.

А трябва да се учи за да си добър и свестен човек,който да има какво да разказва на децата си!

Да навлезеш в живота не само с документ за завършено основно или средно образование, а с документ за добър човек, изписан в сърцето и душата ти!!

Радостина Милчева-8б клас-клуб"Петя

Дубарова"

Бездомник

Бездомнико, ела да те прегърна!

И не тъжи , и не мисли дали от живота те боли...

Търсиш нещо , но не го намираш,

бягаш, а не знаеш от кого...

После рязко спираш

и накрая все ти е едно...

Понякога, понякога и аз плача ...

Много често ме боли!
Но не винаги изразявам тъгата със сълзи...
Душата ми е свикнала на белези и рани .
Спъвам се и падам - как боли!
Но знам, че всичко ще се промени.

Има спомени, които уж са избледнели...
Но продължават да живеят в мислите ми вкоренени.
Не, няма да поглеждам, че светът смразен е.
Ще продължавам да се боря до последния си ден

да бъде по-добра човешката душа...

Приятелки- предателки

Ти и аз сме две приятелки,

две приятелки - предателки!
Днес моята тайна с теб ще споделя,
утре я издаваш и аз те определям като най-лошата приятелка,
приятелка - предателка

Но после всичко се обръща и във теб се връща-
ти ми казваш, аз издавам...

Ех, как всичко се повтаря...
А не искам да сме две предателки,

просто искам да сме само две приятелки!


Животът пътищата ни преплита,.навярно ще опита да ни раздели.
И миг след миг .... дните ще отлитат.
По пътя дълъг разделени ще вървим ,
но едно ти никога недей забравя -
дори да дойде време за раздяла, животът с теб ще променим!

Трансформиращ текст по дадено начало

Една сутрин кичестата липа в гората се пробуди изтръпнала от студ.

- Какво ли е станало?- помисли си тя и разгледа наоколо.

Първите лъчи на слънцето се мятаха през високите върхове и падаха върху дърветата. Цялата гора изглеждаше сребърна и блещеше, блещеше... Беше тихо, тихо...Нищо живо не се виждаше.

Само близкия поток шумеше и водите му бягаха надолу бистри и студени.

- Какво има?- пошушна липата.

- Слана, студена слана падна нощес...-обади се един лист да каже нещо, но се отрони и бавно падна.

Липата въздъхна. Скоро след това падна друг лист, по него друг...

Продължение:

Дерия от 7 б клас

....................................................................................................................

Настъпи зимата. Цялата гора побеля от сняг. Внезапно сред дърветата се чуха изстрели. Всички горски обитатели се изпокриха.

Стадо вълци с майка – вълчица и седем малки вълчета също се втурнаха да бягат ужасени. За нещастие, майката- вълчица бе простреляна. Изплашени, малките вълчета тичаха ли, тичаха, докато останат без дъх...

Водачът на стадото взе под свое покровителство малките вълчета. Той им разкри всички тайни на гората и ги научи как да се справят с

трудностите. За тях започна нов живот.

Но липата беше свидетел на случилото се и си помисли: „ Дали малките ще доживеят да се радват на свои рожби”.

Един ден липата се събуди пременена в бяла дантела от нежни пъпчици.

И за нея отново започна нов живот. Не се сещаше, че само до есента рожбите й ще са живи.Мислеше си, че след лошото в живота идва нещо хубаво..

Продължение:

Десислава Илиева- 7 б клас

....................................................................................................................

Горката майчица- липа! Гледаше как дечицата й падат наоколо, падат, но нищо не можеше да направи. А есента пристъпваше бавно и безмилостно заплашително. Майчиното сърце се късаше, като гледаше как нейните здрави и красиви дечица се откъсваха и умираха. Те падаха бавно, бавно, за да могат по. дълго време да чуват гласеца на милата си майчица.

Липата тихо пошепна:

- Догодина ще си имам други дечица. Ала за вас, мили мои, цял живот ще тъгувам. Никога, никога няма да ви забравя! Не пожелавам на никоя майка да загуби чедото си, макар и да има други. Майчината мъка по загубено дете е до края на живота...

Клуб „ Петя Дубарова - приятели на изкуството”

Много е жалко, но агресията е завладяла цялото ни ежедневие. Тя е навсякъде около нас- ние, хората се сблъскваме с нея всеки ден. И дотолкова сме свикнали с нея, че тя даже не ни прави впечатление… Считаме я за нещо обичайно, нещо нормално.Свикнали сме да я търпим, да я използваме, понякога несъзнателно, не се замисляме какво я причинява, как може да се предотврати. Не си задаваме въпроса как би изглеждал света без толкова много агресия. А според мен трябва…

Да се представим следната ситуация: Рано сутрин. Претъпкан рейс. Набутана съм там някъде, по средата, без видими шансове да се измъкна поне за още пет спирки. Изведнъж един добре закръглен и с огромен ръст господин на средна възраст минава като торпедо от единия край на рейса до другия, изблъсквайки и стъпвайки всичко, което му се изперчва пред очите, като при това не спира до блъска и ругае.Аз, за жалост, съм от тези, които са безмилостно избутани в името на целта, а именно- господинът да стигне до вратата. И какво бих направила? Може би бих реагирала машинално като останалите пътници, сипейки от своя страна обиди към господина. Ядосана съм, искам да стигна и аз по. Бързо до училище, ще закъснея. И когато слизам от автобуса, целият ми ден рухва. Не мога да спра да мисля за случката в рейса, нервна съм, бясна съм. Най- вероятно ще си го изкарам на някой мой съученик, тихичък, слаб и незабележим. Или пък на моята нищо неподозираща приятелка… И така ставам част от агресията, не само потърпивш, но и агресор… И то по чужда вина. Но дали наистина е чужда? Не се и замислям да погледна действията на господина от друг ъгъл. Може би той е жертва на стрес? Проблеми на работното място, ниска заплата, предстоящо уволнение, проблеми в семейството- болно дете, неприятности със съпругата… А може би всичко това се е натрупало и просто изригва… И всеки може да стане негова жертва- аз, непознатата, колегите му, роднините му, че даже и кучето на съседката, само защото е куче. И веригата продължава- мои жертви са съучениците ми, приятелите ми, мама, тате, сестрите ми… А колко бях бясна, че бях избутана в автобуса. Пфу, колко несправедливо! Бясна съм, но защо подражавам на нахалника? Ето така, дори несъзнателно, агресията презизвиква агресия…

А дискриминацията или по-точно расизмът? Дали е израз на агресия? Разбира се, че е агресия. Спомням си думите на госпожата :” Не е вярно, че лошото преобладава в живота на хората. Обикновено то се помни дълго, едва ли не цял живот, а доброто се приема като даденост и се забравя.”

Искам да разбера тези, които мразят ромите. Замислям се: може би самите те или пък техни близки са наранени или пострадали от роми.

Сигурно има някаква болка. Пак се замислям:а ако болката е причинена от българин, това означава ли , че трябва да намразят цяла България? Не, не е справедливо! Нали всички сме раждани от майка, имаме две очи, две ръце, радваме се и плачем по един и същи начин. Потресена съм, а и предполагам не само аз, от съдбата на момичето, българка и момчето- ром, избрали да се разделят с живота, като се хвърлят под влака, но да са заедно в смъртта, защото родителите на момичето не приемат за естествено детето им да свърже съдбата си с циганин.

Етническата принадлежност за едно цивилизовано общество не бива да бъде пречка в общуването между хората.

Но и ромите трябва да положат от своя страна усилия да се образоват, за да могат да си намерят достойно място под слънцето.

Дискриминацията е един вид агресия, докато агресията не е задължително винаги да е дискриминация. Но дискриминацията е факт и ние ежедневно ставаме свидетели на това. Получава се така, защото на някои хора не им харесва това, което правят други. И донякъде имат право. В центъра на дискриминираните са ромите и не защото са малцинство, а защото голям процент от тях са неграмотни, липсва им култура и възпитание и мислят, че държавата е длъжна да ги изхранва. А поради неграмотността си те не могат да си намерят работа и са принудени да крадат. Останалите хора в държавата не искат да живеят с мисълта, че всеки момент на улицата могат да бъдат ограбени.

Но пък има и друго нещо- не всички роми са такива, а хората се водят по цвета на кожата и поставят всички в групата” престъпници”. Според мен хората са такива и дискриминират от страх и безсилие , защото държавата не се интересува от проблема. Така наречените” скинари” според мен са с болна психика. Не може да пребиеш човека, само защото е с различен цвят на кожата или че те е „погледнал” лошо, или, че не харесва това, което те харесват.

Да , наистина , може би политиците са виновни, че не могат да се справят, но не цялата вина е тяхна. Единственият начин, според мен е, ромите да разберат, че шанса им до ги приеме обществото, е да се образоват. Бавно, но сигурно агресията и дискриминацията ще започнат да се контролират.

А за това няма да е достатъчно да говорим непрекъснато как не всички роми са такива, а да докажем с начина си на живот.

Мечтая си моя в живот в бъдеще да няма дискриминация.

Искам да стана добър адвокат, но това зависи само от мене. Или пък да създам верига от магазини „Никол” за компютърна техника. Трябва да изградя кариера и себе си като личност, а след това може и да помисля за хубаво семейство.

Толкова дълго възрастните си затваряха очите за детската агресие и не искаха да си ги отворят, докато тя стана нетърпима. Трудно е да се преборим с агресията, защото първо трябва да я надвием. Всяко агресивно действие предизвиква от своя страна друго такова и така агресията се възпроизвежда до безкрайност. А човекът е огледало- усмихнеш ли му се и той се усмихва, озъбиш ли се , и той се озъбва. Агресията е поведенчески модел, който за първи път се усвоява в семейството. Ние се учим на човешко поведение от родителите си- плачем със сълзите на мама, смеем се със смеха на тате.

И ставаме големи мъже и жени отново по тяхната мярка. А когато те нямат време да общуват с нас, ние се учим от улицата или така наречения” закон на джунглата” действа с пълна сила. Всъщност ставаме безчувствени за болката на другите, защото самите ние изпитваме болка и страдаме, когато сме в изолация от родителите си.

А дискриминацията е вид агресия. Този проблем обаче го има не само в България, а навсякъде по света. И аз се срещам почти всеки ден с дискриминацията. Причината е в това, че има хора, които си мислят, че тяхната религия е истинската, че няма и не може да има друга. Колко по- добър може да стане нашият живот, ако хората се приемат такива, каквито са и ако разберат, че религията е еднаква за всички добри хора- просто човещина.

А цветът на кожата е природна даденост, както цветът на очите- сини, зелени, черни, кафяви. И че не това ги определя като хора, а каква е душата им.

В първи клас имахме едно момиче. То беше много мръсно и миришеше лошо. Всички, които го виждаха на улицата, бягаха от него или пък го обиждаха. Други го биеха или ритаха.То плачеше, но никой не му обръщаше внимание. Когато се прибираше вкъщи, родителите й също проявявяха безразличие.

На другия ден, когато идваше в училище, всичко се повтаряше. Никой не го приемаше.

Един ден родителите си я взеха. Може би това момиче вече не учи.

Питам се защо едно дете трябваше да остане неграмотно?

„Не на дискриминацията”- казват разумните хора. Но не всички са разумни. Правилно е да не подтискаме никого, да бъдем толерантни, да не се обиждаме. Никой не е виновен, че се е родил различен.Никой не е избирал семейството си.Независимо дали сме чернокожи или жългокожи. Трябва да сме задружни, защото животът не е чак толкова дълъг. Няма безсмъртни хора.

Когато обиждаш някого, той се озлобява и отвръща на обидата. Религията ни учи да не отвръщаме на лошото, да бъдем добри. Винаги трябва да спазваме това правило, за да бъде добър животът ни.

А В КЛАСНИТЕ СТАИ- ОЛЕЛЕ КОЛКО ГЛЪЧКА И СМЯХ!

КОЯ ЛИ Е ТАЗИ ФУРИЯ, НАЧЕЛО НА УЖАСНАТА ОЛЕЛИЯ?

Клуб приятели на изкуството” Петя Дубарова”

Една любов, една усмивка плаха, едно отчаяно лице...

Една последна дума в мрака, едно ранено мъничко сърце...

Една звезда, изгряла нейде, небето ще облее в светлина.

Една душа самотна чака едно сърце под бялата луна...

Една сълза по бузата се стича, една кристална капчица роса.

А там от нищото наднича пропуснатото до сега.

Един отчаян вик в нощта, разкъсващ тишината...

Едно сърце, една душа... една луна, останала сама...